Загадките на стъклото  
Международен фестивал на стъклото – София 2012, Арт стъкло България – Америка, галерия „Райко Алексиев”; Борис Шпейзман (Израел), Анастасия Андреева, галерия „Аросита”, Екатерина Гецова, галерия „Юзина”. 18 септември – 8 октомври 2012.  
Международният фестивал на стъклото в София се проведе за втори път през октомври т.г.. Основни организатори отново бяха Екатерина и Росица Гецови и привлечена група от експерти, като са поканени и двама куратори – Доун Бенет и Свилен Стефанов. Ориентацията към съпоставка на български и американски автори сякаш по-синтезирано изясни проблемите на вида. Фестивалът се откри в галерия „Райко Алексиев” с колективна изложба на български и американски художници и продължи с изложби на Екатерина Гецова в галерия „Юзина” и на Анастасия Андреева и Борис Шпейзман (Израел) в галерия „Аросита”. Американският куратор Доун Бенет в един свой текст подчерта новата наративност в стъклото. Явно неговата селекция на художници е била подчинена именно на тенденцията към концептуалност в това изкуство. Селекцията на Свилен Стефанов (куратор на българското участие) бе по-разслоена и със стремеж към разнообразие, дори търсене на крайните точки в това изкуство – от имитативност до инсталации и метафора на материала. Тук неволно се налага съпоставка с първото издание от 2010, което премина при голям интерес в различни галерии, пространства и институции. Към каталога на изложбата тогава има уводни текстове от Мария Василева и Боян Манчев, в които са изредени някои исторически подробности и актуални проблеми на изкуството на стъклото. Не става ясно дали това изкуство съществува като вид в обстановка на предразсъдъци или „историята на техниката” е репресирана. Впрочем, една от амбициите на организаторите на фестивала е да се проследят и изяснят именно тези противоречия. Би могло да се каже, че предишното биенале (така си позволявам да нарека изложбата, провеждана на две години) демонстрира повече класически похвати и техники. Защитени от автори, като Юри Василев, Крум Темелков, Константин Вълчев, Екатерина Гецова, Зайга Байша (Латвия), Марта Сиенкиевич (Полша), творбите през 2010 допълваха представите ни за приложимост. От друга страна, имена, като Никола Енев, Стоян Дечев, Мат Дарън (Англия) и Казимиеш Павлак (Полша), отключваха врати към непознати сфери на въздействие на материала. В името на естетиката или чрез по-радикална среща на различни материали, тези автори ни отправяха към жестове, които по свой начин реабилитират техниката днес. Дори в най-необичайните си решения или в познатите измерения на техниката, специфични със своето излъчване, авторите от предишното биенале останаха в сферата на приложимото, на осъзнатата функция, на своеобразието и на видимата специфика на материала. След второто издание на фестивала закономерно възниква въпросът за бъдещото развитие на тази проява и най-вече за социализирането на изкуството, показвано в нея – към музейност, към колекционерство и към функционалност. При условие, че стъклото решава проблемите на материала априори, а всъщност се включва в общото движение на изкуството чрез използване на съвременните видове, чрез фото, светлина, колажи и т.н., проблемът за музейната му функция се изостря. В този аспект почти всички творби не отстъпват от природното изкушение на изкуството към музейност. Те естетизират, разказват, анализират, фетишизират реалността или различни състояния и по особен начин разкриват възможности за отдалечаване от нормите на функцията, съотнасяйки се с принципи на изложбените практики. Именно тук се разкрива и проблемът за необходимостта от материала като такъв. Това е задача за самите автори, които в най-радикалните си прояви действително показват отказ от материала. --- Паралелно на изложбите, по време на фестивала се проведоха и различни уъркшопи и презентации пред студенти и ученици от художествените гимназии и пред широка публика. Целта беше да се покажат възможностите на художественото стъкло, да се дефинират по възможност границите му и да се анализира то в контекста на съвременното изкуство. Тази проблематика, може да се каже, беше откритие за българската аудитория, която няма често пъти компетентност, нито колекционерски стремежи. Това е съвсем нормално, като се има предвид, че традициите у нас са пренебрегвани и основните инвенции са едва ли не само от чешката, прибалтийската и венецианската школи. Разкривайки загадките на стъклото, отделните лектори говориха и за спецификите на личния стил, припознавайки го в определени техники и подходи. Марлене Роуз (САЩ) бе подготвила за своята презентация специална книга, която представлява ясен и обстоен като информация труд за отливане на стъкло в пясък. Възхитителната прецизност, с която авторката се бе подготвила за своите демонстрации, показа как би трябвало да се подхожда към учебния процес. Книжката на български и английски език, която бе поднесена в популярен вид, е същевременно професионална и допълнена с илюстрации и чертежи, които биха вършили работа както на ученици, така и на професионалисти. Участничка в изложбата в галерия „Райко Алексиев”, Марлене Роуз показа там свои работи, които отбелязват един ясен поглед върху изкуството на стъклото. В тях натурата е обобщена и изведена до поетичност, а стъклото е третирано в неговия най-фин вид, без утилитарни алюзии. В нейните работи се съдържа една от опозициите в съвременното стъкло, която означава наративност, и образът, решен в този странен за някои материал, получи много нюанси и смисли именно чрез прилагане на техниката. Целият фестивал на стъклото се разви в своеобразна дискусия и конфронтация на позиции какъв е пътят на техниката днес. Трябва да се отбележи, че тази дискусия съществува от древността, през Средновековието и модернизма до най-ново време. Участниците в дискусията посочиха редица примери на техниката от предметния и утилитарния й вид, през митологичния етап и йерархичните й функции до онази фаза днес, когато стъклото синтезира в себе си материала, пластиката и енигматиката си. В случая с Марлене Роуз натурата е обобщена и изведена до поетичност, а стъклото е третирано в най-чувствения му аспект. Като опозиция могат да се посочат работите на Константин Вълчев, продължител на чешката школа, който създава от стъклото субстанция, а от формата, в която го организира – цветни пространства за медитация. В двете поредни издания на фестивала Константин Вълчев отстоява стила си с професионализъм, с респектиращо познание за традицията и с отношение към актуалната стилистика. От десетината български участници в галерия „Райко Алексиев”, като изключим Константин Вълчев, Екатерина Гецова и Борислав Коруджиков, повечето са без особена практика в това трудно и непопулярно спрямо днешните тенденции изкуство. Най-забележителното тук бе, че „непрофесионалистите” успяха да се изразят креативно и оригинално. Инсталационният принцип на работа, характерен за голяма част от тези художници, се защити този път чрез стъклото. Информалните произведения на Сашо Стоицов, метафорите на Анна Бояджиева, иронията на Петер Цанев, пространствените решения на Нина Ковачева и т.н. доказаха какви са новите възможности на стъклото именно в съвременните пространства. Валентин Стефанов бе сглобил една гилотина в естествен вид и размери. Крехкостта на материала тук е послужила на автора да подчертае усета за извънвремевост. Направена от рязано стъкло, тази композиция най-много от всички произведения в изложбата разкрива тенденцията към музейност на този тип изкуство. Всички останали българи заслужават специален анализ, но, убеден съм, тук най-вече трябва да се говори за подхода на кураторите, чиято дързост предпоставя авторските решения. Определено това бе един от най-успешните раздели на биеналето. От американците в галерия „Райко Алексиев” много силно впечатление оставяше творбата на Ерика Розенфелд, чиято маломерна композиция от стъклени люспи предизвикваше тактилни усещания, смислови алюзии, както и желание за притежание. Натюрмортът на Мат Ескучи, оптическите игри на Дебора Цереску и орнаментите на Джоузеф Кавалиери представляваха едни от най-високите професионални постижения. На пръв поглед непретенциозни, тези творби са демонстрация на владеене на занаята и способността чрез него да се постигнат разнообразни внушения. Кристина Ботуел, която комбинира попарта и арт-брут в най-чистия им вид, постигна неочаквани смисли чрез жестокост на разказа и фино отношение към материала. Мисля, че една от най-въздействащите работи бе на Дейвид Шнукел, чиито кървави натюрморти диалогизираха с европейския пърформанс от 60-те години на ХХ век и със съвременната политическа картина. Изложбата на Екатерина Гецова в галерия „Юзина” доказа възможностите на тази авторка да развива постепенно и убедително своя стил. Човешката фигура, която тя интерпретира, бе одухотворена от крехкостта на стъклото и от деликатното боравене с цвета. Тук става въпрос за една поетическа реалност, преминала като светлина в материала и така отправена към човешкото въображение. Струва ми се, че при тази авторка най-интересно се вижда противоречието между съвременност и класика. Стъклото на нея й служи не само за творчески изказ, но и за деликатно третиране на тази проблематика. В известен смисъл, тя е на път да се откаже от функционалността и декоративността и да открие по нов начин антропоморфията чрез пластичността на стъклото. Особен интерес представляваше изложбата на Борис Шпейзман и Анастасия Андреева. Един тандем, чиято съвместна работа предстои да следим в годините. Борис Шпейзман е изявен майстор в Израел и преподавател на Анастасия Андреева. Особеното в случая е, че ученичката проявява характер и по нищо не прилича на своя учител. Напротив, тя изразява своеобразна мъжка чувствителност и невероятната решителност на жената художник, когато тя търси чисто пластични проблеми. В нашето, а и в световното изкуство има много такива примери, когато художнички тръгват от фундаментална фаза на пластиката и след това намират материала, с който да изразят идеите си. Двамата автори коренно се различават в стилово отношение, като композициите на Анастасия Андреева са едно безспорно постижение на фона на съвременните търсения в скулптурата. Съзнателно използвам термина скулптура, защото тук комбинацията между стъкло и метал е предпоставена от пространственото решение и от срещата на контрастиращите структури. Старата тема за сблъсъка на геометрично и пластично, на твърдо и меко, на прозрачно и непрозрачно е решена убедително и авторски. Работите на младата художничка заслужават специален анализ и от гледна точка на занаята. Сигурен съм обаче, че бъдещето ще извика чисто естетически въпроси към този художник. --- Международният фестивал на стъклото в София бе една от най-интересните художествени прояви през годината у нас. Нещо повече – чрез тази манифестация ние се включваме в международния календар на високо цененото изкуство на стъклото по света. Доминиращият българо-американски състав на изложбата тази година може би предпоставя подобно решение и в бъдещите издания на това биенале. Във всеки случай, концентрацията върху някои основни проблеми на изкуството на стъклото в съвремието прави по-директна връзката между изложба и публика. Именно затова очакваме с интерес бъдещите прояви на биеналето като организация и като художествени факти. Един от най-обещаващите резултати на този фестивал е, че той провокира обучението на техниката в художествените гимназии. Ще ми се да вярвам, че това, леко пренебрегвано у нас изкуство, чиито големи имена се броят едва ли не на пръсти, най-накрая ще получи своята солидна основа, своята технологична база и най-вече своя педагогика и методология. Съвсем обосновано може да се каже, че бъдещето на тази творческа дейност трябва да бъде предпоставено чрез няколко фундаментални прояви, едната от които е именно Международният фестивал на стъклото. Другите предстоят или засега събират енергия чрез идеите на организатори и автори.
Димитър Грозданов

http://www.kultura.bg/bg/article/view/20251

Source: http://sofia.czechcentres.cz/program/travel-events/apoloni-2012/